Доц. Антоний Гълъбов в ПИК и "Ретро": БСП, „Възраждане“ и „вечната дружба“
Последвайте ни в Google News Showcase
Руската война в Украйна направи още по-видим големия български провал. Проблемът не е в това, че повече от тридесет години след началото на промените повече от 60% от българските граждани продължаваха да одобряват режима на Путин и Руската федерация. Нито са белег за напредък резултатите, според които половината от тази подкрепа се е разколебала след началото на войната. Възможно е тези хора просто да са разочаровани, че Путин не успя да постигне първоначалната си цел за „мълниеносна война“, с която да превземе Украйна. Истинският проблем е в това, че не успяхме да постигнем съгласие относно общото ни минало, и затова не сме в състояние дори да говорим за някакво общо бъдеще. Ние дори не сме съвсем сигурни защо продължаваме да живеем заедно.
Никога не е било вярно, че разделението в българското общество е между „русофили“ и „русофоби“. Дори и когато разделението е изглеждало като че ли между „русофили“ и „германофили“, всъщност разломът в българското общество винаги е бил между Изток и Запад, както и в самия начин, по който определяме тези два свята. Мантрата за „русофобите“ е част от пропагандата на Изтока. В истинския смисъл на думата „страхът от Русия“ не е напускал модерния свят, а последните седмици превърнаха този страх в двигател за гражданска и политическа мобилизация.
Българското общество не успя да се освободи нито от зависимостите, нито от митологията на съветската епоха. Повече от тридесет години по-късно продължаваме риторично да се питаме защо сме толкова бедни, защо сме на последните места по всички показатели в Европейския съюз, но все така отказваме да си отговорим. Всички европейски страни, които преживяхме десетилетия в т. нар. съветска зона, трябваше да направим едно и също – да превърнем собствената си сателитна на съветския пазар икономика в независима и модерна. Критерият за това, доколко всяка от нашите страни успя да извърши този „преход“, е степента, в която постигнахме независимост спрямо СССР, ОНД , а след това и Руската федерация, в областта на енергетиката и сигурността. България остана най-дълго и дълбоко зависима и обвързана с бившия Съветски съюз именно в тези сфери. Това е причината да сме последни, а не липсата на човешки капитал или предприемачески дух.
Не успяхме да се освободим и от митологията на Задунайската губерния, на някаква „периферия“, на „малка страна“, за „братския славянски народ“ и „вечната дружба“. Въпреки почти всекидневните доказателства за това, че в т. нар. „Русия“ все така „кокошката не е птица, а България не е зад граница“. Нито едно от тези клишета не би могло да оцелее толкова дълго без активното участие на българските политически и стопански елити. Именно благодарение на тях в българското общество продължават да се възпроизвеждат нагласите, които превръщат страната ни в „мека периферия“ на руските имперски амбиции.
Затова и днес „БСП за България“, която е част от управляващото мнозинство, и „Възраждане“, която е опозиция на опозицията, говорят в един глас по отношение на войната в Украйна и санкциите срещу Руската федерация. Защото истинският разлом в българското общество не следва фалшивите разделителни линии между управляващи и опозиция. Ако към тези две политически формации добавим и амбициите на онези, които все още продължават да печелят от българските зависимости, може да се окаже, че сме изправени пред скрито мнозинство, което никога няма да приеме европейската модернизация на България.
Най-тежките щети от запазването на този разлом са по отношение на българската памет. Ние унищожаваме паметта за тоталитарния режим и за усилията, положени за неговото преодоляване. Замитаме следите си на всяка крачка и затова винаги се опитваме да започнем отначало, „на чисто“, с „нови лица“, които продължават да възпроизвеждат все същите зависимости.
Отговорността на т. нар. демократична общност за това е огромна. Защото именно тя би трябвало да се опита да насочи българския дебат към модерността и развитието, а не успя. Част от онези, които гордо твърдяха, че са част от нея, побързаха да се възползват от възможностите на властта. Други се опитаха да прикрият собствените си връзки и зависимости спрямо тоталитарния режим, а малцинството, което продължи напред, нямаше сили дори да отстои собствените си постижения. Защото в края на 90-те години изглеждаше, че България наистина има воля и сили да се откъсне от постсъветските зависимости, но след това всичко бе пропиляно.
Въпреки привидното мнозинство на онези, които продължаваха през всички тези години да възпроизвеждат постсъветските си нагласи, сред тях отчетливо могат да бъдат разграничени отделни групи, които имат противоречива мотивация.
По-възрастните поколения, съществена част от чийто житейски опит бе свързана с тоталитарния режим, най-често просто се опитват да отстоят своята версия за света и така да запазят поне малко от достойнството си. Мнозина от тях работиха цял живот, преследвайки мечтата за „трите ключа“ – на апартамент, кола и вила. Те работиха, повтаряха до встръсване партийните лозунги и правиха компромис след компромис, за да направят кариера или просто да осигурят малко по-добър живот на децата си. Но те ги напуснаха и така им показаха, че онова, което им е изглеждало като значимо житейско постижение, всъщност се е обезценило.
Много от онези, които се възползваха пълноценно от партийната си книжка и привилегиите на тоталитарния режим, успяха да трансформират политическата си власт в икономическа. В очите на децата си те и досега изглеждат успели хора. Партийната и особено стопанската номенклатура на тоталитарния режим успя да запази мястото си във веригите от зависимости, които продължават и до днес да осигуряват собственото им благосъстояние.
Най-младите вече не знаят нищо за тоталитарния режим. Родителите им ги излъгаха или предпочетоха да прикрият истината от срам или просто за да не „пречат на развитието им“. Липсата на памет ги направи много по-податливи на прокремълската пропаганда, а недоверието им в институциите и по-възрастните ги насочи към противопоставяне срещу доминиращите оценки, дори срещу самата реалност на войната.
Така стигнахме дотук. Доброто във всичко това е, че войната ни позволява отново да се опитаме да говорим за всичко това, да се опитаме да постигнем съгласие за миналото и собствените ни представи за това къде се намираме и какво искаме да постигнем заедно. Това може би ще бъде последната възможност не толкова да „затворим страницата“, а да отворим нова, която да започнем с малко повече достойнство и чувство за реалност.
